Кой ти дава право да си талантлив?



Специален поздрав: Концерт за арфа и оркестър от Карл Райнеке, в изпълнение най-добрата арфистка на света - Анна-Мария Равнополска-Дийн, която на всичкото отгоре е и композитор, педагог и теоретик! 

"Но кой дава това право на артиста да изтръгва въздишки от гърдите ни, да ни заствая да се вълнуваме, да се бори с невидими сили, да празнуваме безименни победи заедно с него? Да ни изпълня с нивга неизпитани трепети, с крилете на вдъхновението си, да ни отнася към незнайни брегове, отгдето ни разкрива невидени до тоя миг кръгозори? Как да си обясним неговата дързост да разполага безгранично със сърцата ни?
   Отговорът е явен: п р е в ъ з х о д с т в о т о  н а   д у ш е в н и я  ж и в о т   н а
а р т и с т а, музикалното му сродство с композитора, връзките му с невидимия чуден свят, от който композиторът черпи поетическото съдаржание на своите творения.
    Истинският артист и посредник между два свята: между дивния свят на композитора и нашата бедна действителност. Той ни създава възможнжст да изживеем вълнения и трепети, които биха ни останали чужди бец него. Издига ни високо над един живот, проуден от хиляди злини, изпълнен с противоречия и несъобразности, за да ни въведе в друг – хармоничен и прекрасен. Той ни предлага нещо, което напусто търсим в живота: разкрива ни хармонията и великолепието на един свят, който срещаме само в мечтите си." - Андрей Стоянов (1890-1969), български композитор и музикален критик. 




Класификация на чуждиците: Закоравели чуждици

Списъкът, който ще представя тук подразделя в няколко категории чуждиците, в зависимост от това до колко силно са навлезли в езика ни. Някои думи ще бъдат спорни и вероятно някой ще каже, че това е заемка, която обогатявала езика. Може и да е вярно, но основният проблем е, че съвременното ни езикотърсачество се концентрира върху чуждите думи, а подминаваме възможностите, които нашият език предоставя. От няколко американски, френски или немски думи няма да умрем, нито езикът ще прегреши толкова, въпросът е да има осъзната и насочена мисъл към възраждането на стари и самобитни български думи.

Закоравели чуждици 

чуждици, които толкова отдавна са навлезли на български, че вече ти възприемаме като български, въпреки че имаме български съответствия. 

болшинство (руски) - мнозинство. (Андрейчин)

коствам (немски) - струвам, чиня. Вместо "Какво ти коства да направиш това?", Андрейчин препоръчва "Какво ти чини да направиш това?"  Наистина е жалко, че думата чиня тотална изчезва от книжовния ни език.

мемориален (френски) - паметен. Паметна плоча, а не мемориална плоча. (Андрейчин)

начинаещ (руски) - започващ. (Андрейчин)

ниво (френски) - българската дума е равнище. (споменава го Андрейчин)

племенник (русизъм) - син или дъщеря на брат или сестра. На български има ясно разграничение: братанец и братовица/братаница (деца на брата) или сестринец и сестриница (деца на сестрата). Може да се възползваме от племенник, когато говорим по-общо. Така наистина обогатяваме езика, но при сегашното положение крадем от неговата изразителност. (вж. Найден Геров за тази дума) 

подстрекавам (руски) - "подбуждам, подбутвам, подсторвам, подуствам, науствам, подучвам, подкуструвам, насъсквам" (Найден Геров)

превантивен (френски) - предпазен. За мен думата звучи много естествено, но езиковедът Андрейчин упорито настоява, че е излишна.

преса (френски) - печат. Чуждестранен и български печат. (Андрейчин)

ритуал - обред. Празнични обреди вместо празнични ритуали.

старая се (руски) - "български: залягам, застаям, настаям, гледам, мъча се, трудя се, силя се, радя." (Найден Геров)

стълкновение (русизъм) - сблъсък, сблъсквания (Андрейчин)

уважавам (русизъм) - тача, почитам. (вж. Найден Геров) Думата е навлязла много дълбоко на български в официалната реч. Това обаче не означава, че не трябва вече да ползваме такива хубави думи като тача и почитам, Също така не виждам причина защо да не се обръщаме към гостите като "почитаеми гости". Показателно е, че на македонски български използват обръщението "Почитувани дами и господа" или "Почитуван г-н Претседател"

уважаем (русизъм) - почитаем - вж. коментара за уважавам. (Геров)


Следва продължение ...

Цитирани съчинения

Андрейчин, Любомир. Езикови тревоги. ИК: Наука и Изкуство. София, 1973 

Геров, Найден. Предисловие. В: Речник на българския език. том 1: А-Д.   Пловдив, 1895. Видяно във Фототипното издание на Български писател от 1975. Целият увод може да откриете тук


Защо си нямаме достойни министри (достойници)?

Още от малък силно ми направи впечатление, че у нас е много модерно да се величае чуждото. Непрестанно сме склонни да откриваме лошото у нас (то е премного, нали?) и да градим изкуствената реалност, че на Запад всичко е идеално. Че там където има дим, има и огън аз не оспорвам, но трябва да се учим да виждаме доброто при нас, както и проблемите, които ги има на запад. Най-вече необходимо е да се отърсим от страсното самобичуване. Говоря за реплики от рода на:
"В България живот няма, аз казвам на моите дълганаци час по-скоро да се изнасят от тука!" - шивачка в София, около 2003 г.;
"Аз чакам дъщеря ми да завърши и по-бързо да тръгваме към Франция!" - учителка по Френски, ок. 2007 г.;
"А ти, момче, нормално ли си!? С твоето образование да се върнеш да живееш в България!?" - репортерка по Агро тв, към млад предприемач през 2017 г.
"Европа почва от Балканите. Това значи, че ние сме такава дупка, че Европа почва след нас." - парафраза на изказване на ученик от Втора немска гимназия (73-то СОУ "Владислав Граматик"), към 2010 г.
"Но как е възможно американец да се ожени за българка, ние сме толкова по-низши от тях!?" - телефонистка към млада булка през 90-те години. 
Такива изказвания съчетани с други голословни твърдения и фантасмагории отдавна са ме довели до извода, че когато българите напускат България, основната причина  за това не е материалното (недостига на пари), нито пък толкова омраза към България, колкото страхопочитание към чуждото. Сладостта да се похвалиш, че живееш в чужбина е толкова голяма!

В България не можеш да си намериш работа, но като отидеш в чужбина със сигурност ще те чакат с куфарче със злато, нова кола, лесна работа и висока заплата. Звучи много правдоподобно, нали? Съмнявате ли се? Но моля Ви, в крайна сметка не говорим за България.

Знам много хубави истории за хора отишли да работят в чужбина, където изкарвали много по-добри пари от колкото в България. Но като изкарват повече, нямат ли и по-високи харчове? Всъщност, може би успяват да спестят и даже да трупат пари! Евала! Но, не се ли блъскат като скотове в тесни квартири? Не? Добре, а работят ли при добри условия на труда? С какво око ги гледат местните? Всеки си знае собствения опит, аз не твърдя, че знам отговорите на тези въпроси.

Но това въобще не е важно! ВАЖНОТО е, че живеят в НеаполИ, в Лондон..... О, не! В Пари (не ти ли вдъхва доверие, само името на такъв град?)! Ню Йорк, нали? Или Амстердам ви звучи по-добре?

Това страхопочитание към чуждото, особено към западното си има много дълбоки корени в българската култура. Така например през ХІХ-ти век, решили че не искат да имат достойници, а че ще си дондуркат министри. Двете думи имат същото значение, но първата е българска, а втората френска (1). Като българска дума, "достойник", не се харесала много на хората. Нас не ни бива много в тия езикови работи, гледай как по-хубаво звучи на френски "министр~ЪЕ"! Каква хармония от звуци! Друго си е френското! Когато някой кажел думата министър, за един миг всички можели да си представят, че се намират в Париж, досами Сорбоната. Простите хора пък се маели, какъв ли е тоя мъдрец, с такова възвишено название. А и такава дума си имала и други предимства пред глупавото българско хрумване. В крайна сметка, след като българите не били французи, как можели да знаят какви качества трябва да има един "министър". Кой е казал, че министър означава да си достоен? Хем не знаеш френски, хем ще изказваш мнение! В същото време, достатъчно вещите в Европейската политика, в нейните тънкажи, завои и муравети, изтръпнали пред думата "достойник". Не ти стига високомерието на Бисмарк, пък сега вземи, че му прати достойни хора! На него му трябват стабилни политици, а не достойници. Та затова и до ден днешен си нямаме достойници, но затова пък какви министри си имаме! Защо ли не си назначим направо и малко "угодници" или "негодници"? Така ще си спестим много езикови недоразумения.
 --------------------
(1) Думата достойник обикновено преписват на Богоров. Всъщност тя е старобългарска дума със значение достоен човек, вж. например Малък речник на Старобългарския език. ИК "Слово", Велико Търново 2001. Не можах да открия надежден източник, но изглежда, че е имало такава длъжност в средновековна България.

Риголето - на български или на италиански?

От както преди няколко месеца гледах един спор по телевизията относно Закона за езика, много ми се искаше да се изкажа и аз по темата. В дискусията, която се състоя по Първа програма, може да разграничим две крайни позиции (естествено, че преувеличавам):
1. Който не ползва български думи и не пее италианските опери на български е родоотстъпник и съответно трябва да бъде наказан. 
2. Който не ползва чуждици е простак, не си дава сметка, че има нови езикови реалии (обозначими) без които езика не може да бъде обогатен и по този начин дърпа България към блатото.

Няма да задълбавам, кой какво казал, защото въобще това не ми е целта. Искам само да посоча, че е възможно и трето мнение, което да обедини тези крайности и да вземе ползи и от двете.

Вярно е, че непрекъснато се появяват нови езикови обозначими (езиковите "реалии") и за да може да си говорим за тях сме принудени да ползваме чуждите думи. За такива се сочат например смути, компютър, лаптоп, таблет. Смутито - не било нито нектар, нито сок, а смути... Как да ви го обясня по друг начин, това си е смути. Как да го кажем на български като просто няма такава дума?

Пък и какво толкова му е лошото да си пиеш смутито? Няма нищо смущаващо? Какво точно ни смущава при тези чуждици? Къде е проблемът? 

Проблемите са: 
1. снобизмът и охотата с която се приемат чуждите думи;
2. мързеливото и пасивно отношение към езика, не искаме да развием езика си, да го изучаваме и да го обогатим въз основа на това което е налично в различните диалекти. Много по-стилно е да пиеш "смути", отколкото "размешаче", което е същото. 

Това в никакъв случай не означава, че който каже "смути" мрази България, родоотстъпник е или пък трябва да бъде разстрелян. Не означава и че всяко ново обозначимо, трябва на всяка цена да му се измисли българска дума. От малко американски или патагонски думи няма да прегрешим толкова, важното е да се стремим да запазим оригиналността на българския език и да се отърсим от чуждопоклоннически страсти. Трябва да бъде по-стилно да ползваш нещо старо и забравено българско, отколкото нещо изтъркано и разпространено навсякъде.

Явно в това, че българското не е достатъчно модерно, се крие болката на професорите предложили закона. Те усещат някакъв проблем и смятат, че решението е в здравата ръка на един закон. Не и по никакъв начин. Необходима е промяна в мисленето, а законът само ще амбицира хората да ползват още чуждици и да пренебрегнат истинския проблем. Много по-добре ще направят ако посочат, кои думи да ползваме вместо чуждите. Да дават предложения, за да може пишещите - журналистите, писателите и даже учените, когато осъзнаят истинския проблем, да ползват готовите думи. 

А оперите на Верди, аз предпочитам на италиански, точно защото самобитността е толкова важна. Преведена на български операта не е същата, няма същото звучене, защото тя е мислена на италиански. Ако Верди и либретистите бяха работили на български е друг въпрос. Може да се насладя и на превода, но съм съгласен с един от събеседниците, че това е безмислена цензура. 

Ролята на едноклетъчните през Българското възраждане

Ако човек наблюдава внимателно езика, може да открие удивителни находки. Вижте думите чехълче, първаци, ресничести, камшичести, бозайници. Всички тези са научни имена измислени от българските биолози или може би обикновени българи. Те са решили да преведат латинските термини на български. Защо? Защо не са взели готовите латински имена? Учудващо е, че някои си е играл да измисля нови думи, след като днес ни учат, че за липсващите думи нямаме друг избор освен да копираме механично чуждите. Ако сме искали да вървим напред заедно с Европата и развития свят, трябвало да ползваме чуждите думи, които обозначават "новите реалии". (Има се предвид новите неща, които новите имена описват - новите обозначими). Нямало друг избор - или си културен и казваш думата на латински, английски и тн. или си прост.

А вижте, много преди езиковедите да се развихрят, на някой биолог му хрумнало да нарече Paramecium caudatum опашато чехълче вместо Парамециум кандатум или руското туфелька. Някой се сетил, че може да преведе Protozoa, първаци; Ciliata камшичести; Chlorophyceae - златисти водорасли, Mammalia - бозайници, вместо руското млекопитающи. Как пък растението Herniaria е кръстено изсиплвиче (от херния преведено на български изспиване, на руски грыжник сравни с руското грыжа - херния) е загадка. Кой го е превеждал? Защо на три езика имаме един и същ превод? Кой е оставил тази следа? Какъв е смисълът и има ли такъв? (1)

Защо са правени тези преводи? Може би са искали да направяте термините по-разбираеми за българите. На много езици на непосветените в биологията е трудно да разберат непонятните латински термини. Или, може би са искали тези думи да звучат естествено на български, може би са го направили просто за удобство. Каквато и да е причината, това е един малък пример, че дори да нямаме думата на български, може да си измислим нова.Единственото ограничение, което може да имаме е фантазията или липсата на фантазия. Във всеки от нас спи един езикотърсач, нужно е да го събудим за да направим живота по-интересен.

Всъщност знаете ли защо те са търсели български имена? Да сте чували за Възраждане? Всеки се чувствал творец на една нова епоха, възраждали са България. А днес много хора повтарят едни и същи тъпи мантри - "в България живот нема", "от Калотина на запад, си е друго" " ние сме най-крадливите" - последното се казва с горда усмивка! Ако си възвърнем поне малко от творческия дух на Възраждането ще ни дойдат много нови идеи как да преодолеем проблемите пред които сме изправени. Но и тук трябва да мислим и да търсим решения, повтарянето на чуждите думи няма да ни помогне. (Било то преносно, думи като гореизборените мантри или буквално думи като хай и гудбай).

-----------------------------------------------------
(1) Това което наричам загадка за думата изсипливче, за мен, се крие в следното: ако думата е преведена първо от латински на руски като грыжник, явно е, че някой руски ботаник е искал да предаде значението на руски. После българин го е превел по същия принцип на български самостоятелно от руснака или по същия принцип. Това обяснява нещата, но какво ако изсипливче и грыжник са диалектни думи, произлезли в народна езикова среда. Ако не са създадени от учени, а са създадени на село. От къде да търсим връзката от някакъв общ индоевропейски първообраз? Със сигурност подобни въпроси са разглеждани, изказвани са хипотези, но със сигурност не може да знаем никога. Само може да стигнем до извода, че имаме три самобитни думи изградени на един принцип на три различни езика.

The vladetel, who was prinuden или за изкуството да говориш на един език

Вече писах веднъж за Речника на стари и диалектни думи от Иван Танев Иванов, но от гледната точка на историческото езикознание.

Тук искам да обърна вниманието ви към този речник, като достоверен източник на истински и самобитни думи. Ето какво казва самият автор:

Въпреки че в миналото старобългарският език е играл такава международна роля, както латинския и гръцкия език, днес в България липсва интерес към запазване и утвърждаване на основите на неговия наследник - съвременния български език. Постепенно българският език се превръща в полумъртъв, примитивен език, годен да отрази само най-прости, битови отношения. Винаги, когато съвременните българи искат да изразят по-сложна мисъл или да обяснят по-сложни понятия и състояния, те използват чуждици, най-вече от латински, гръцки и английски. Липсват нови думи и понятия в българския език, които да са създадени на основата на оригиналния речник и словотворческите правила на българския език. 

Иванов много кратко и ясно описва основните проблеми, за които говорех в статията "В началото беше лакърдията".  А именно,
1. Търсенето на стари думи, осигурява приемственост между нашия език и този на прадедите ни (не се излагаме като някои преводачи на библията, които вместо "В началото беше словото" превеждали "В началото беше лакърдията".)
2. Заемките (нужните новозаети думи) могат да бъдат заменени със самобитни български съответствия, които много по-естествено и естетично да влязат в речта ни. (Разбира се, няма нужда от фанатични офанзиви, но опитът да го направим си заслужава.)

Ако вече ви е писнало да четете, помислете си нормално ли ви звучи на английски "the vladetel was forcefully prinuden to zarezhe his vladenie?" Не, естествено. Изкуството да говорим на един език се състои в това да изразяваме мислите си с наличния езиков материал. Това, че английският е до голяма степен съставен от френски думи е заварено положение за нас. Ние трябва да говорим на английски с това, което намираме и да се опитваме да използваме достатъчно голямото му богатство.

Същото се отнася и за българския - ето виждате и аз използвам в този текст много чужди думи. Някои са заемки, някои са чуждици, но те вече са наши чуждици и ги приемаме като наши. Защо трябва да загрозяваме езика с нови? Ако ще ползваме нови думи, защо не използваме това, което имаме, но вече сме забравили? Ето този речник, който неуморимият прабългарист предлага е страхотен източник на такива думи, които по всяка вероятност са изконно български, тоест те най-добре и най-благозвучно могат да се съчетаят с езика ни. Дори и някои от тях да са били чуждици и заемки преди 200 години, това не е от особено значение, защото ние днес ги откриваме като част от този език и трябва да се опитаме да ги използваме.

Как да ги използваме? Хващайте речника и търсете, пробвайте, опитвайте. И тези призиви са най-вече към тези, които пишат. Писателите и журналистите, пък и други. (Политиците са над тези неща.) Какво значи красив език? Хубав език? Всеки има субективно мнение, но според мен щом пишеш, трябва да се замислиш по този въпрос.

Селскостопанската лексика в централния балкански говор

На тази връзка може да четете един прекрасен анализ на селскостопанска лексика в централния балкански говор. Авторката е Василка Радева.(Българска диалектология, книга девета, София, 1979). (Замълчавам си за чуждиците в него, защото по ирония на съдбата те бъкат в много филоложки текстове.) 

За любителите на диалектни думи, направо отидете на стр. 92 (пдф 14), където са записани значенията на думите.

Споделям още тук, любимите ми селскостопански термини от централния балкански говор:

присОйе – място, което се огрява от слънцето
измитище – изтощена нива
гръмище – място в ливада, обрасло с храсти
зулАк – лошокачествено сено
пичинАк- зелен царевичен кочан за печене
купЕщина – купено животно