Защо си нямаме достойни министри (достойници)?

Още от малък силно ми направи впечатление, че у нас е много модерно да се величае чуждото. Непрестанно сме склонни да откриваме лошото у нас (то е премного, нали?) и да градим изкуствената реалност, че на Запад всичко е идеално. Че там където има дим, има и огън аз не оспорвам, но трябва да се учим да виждаме доброто при нас, както и проблемите, които ги има на запад. Най-вече необходимо е да се отърсим от страсното самобичуване. Говоря за реплики от рода на:
"В България живот няма, аз казвам на моите дълганаци час по-скоро да се изнасят от тука!" - шивачка в София, около 2003 г.;
"Аз чакам дъщеря ми да завърши и по-бързо да тръгваме към Франция!" - учителка по Френски, ок. 2007 г.;
"А ти, момче, нормално ли си!? С твоето образование да се върнеш да живееш в България!?" - репортерка по Агро тв, към млад предприемач през 2017 г.
"Европа почва от Балканите. Това значи, че ние сме такава дупка, че Европа почва след нас." - парафраза на изказване на ученик от Втора немска гимназия (73-то СОУ "Владислав Граматик"), към 2010 г.
"Но как е възможно американец да се ожени за българка, ние сме толкова по-низши от тях!?" - телефонистка към млада булка през 90-те години. 
Такива изказвания съчетани с други голословни твърдения и фантасмагории отдавна са ме довели до извода, че когато българите напускат България, основната причина  за това не е материалното (недостига на пари), нито пък толкова омраза към България, колкото страхопочитание към чуждото. Сладостта да се похвалиш, че живееш в чужбина е толкова голяма!

В България не можеш да си намериш работа, но като отидеш в чужбина със сигурност ще те чакат с куфарче със злато, нова кола, лесна работа и висока заплата. Звучи много правдоподобно, нали? Съмнявате ли се? Но моля Ви, в крайна сметка не говорим за България.

Знам много хубави истории за хора отишли да работят в чужбина, където изкарвали много по-добри пари от колкото в България. Но като изкарват повече, нямат ли и по-високи харчове? Всъщност, може би успяват да спестят и даже да трупат пари! Евала! Но, не се ли блъскат като скотове в тесни квартири? Не? Добре, а работят ли при добри условия на труда? С какво око ги гледат местните? Всеки си знае собствения опит, аз не твърдя, че знам отговорите на тези въпроси.

Но това въобще не е важно! ВАЖНОТО е, че живеят в НеаполИ, в Лондон..... О, не! В Пари (не ти ли вдъхва доверие, само името на такъв град?)! Ню Йорк, нали? Или Амстердам ви звучи по-добре?

Това страхопочитание към чуждото, особено към западното си има много дълбоки корени в българската култура. Така например през ХІХ-ти век, решили че не искат да имат достойници, а че ще си дондуркат министри. Двете думи имат същото значение, но първата е българска, а втората френска (1). Като българска дума, "достойник", не се харесала много на хората. Нас не ни бива много в тия езикови работи, гледай как по-хубаво звучи на френски "министр~ЪЕ"! Каква хармония от звуци! Друго си е френското! Когато някой кажел думата министър, за един миг всички можели да си представят, че се намират в Париж, досами Сорбоната. Простите хора пък се маели, какъв ли е тоя мъдрец, с такова възвишено название. А и такава дума си имала и други предимства пред глупавото българско хрумване. В крайна сметка, след като българите не били французи, как можели да знаят какви качества трябва да има един "министър". Кой е казал, че министър означава да си достоен? Хем не знаеш френски, хем ще изказваш мнение! В същото време, достатъчно вещите в Европейската политика, в нейните тънкажи, завои и муравети, изтръпнали пред думата "достойник". Не ти стига високомерието на Бисмарк, пък сега вземи, че му прати достойни хора! На него му трябват стабилни политици, а не достойници. Та затова и до ден днешен си нямаме достойници, но затова пък какви министри си имаме! Защо ли не си назначим направо и малко "угодници" или "негодници"? Така ще си спестим много езикови недоразумения.
 --------------------
(1) Думата достойник обикновено преписват на Богоров. Всъщност тя е старобългарска дума със значение достоен човек, вж. например Малък речник на Старобългарския език. ИК "Слово", Велико Търново 2001. Не можах да открия надежден източник, но изглежда, че е имало такава длъжност в средновековна България.

Риголето - на български или на италиански?

От както преди няколко месеца гледах един спор по телевизията относно Закона за езика, много ми се искаше да се изкажа и аз по темата. В дискусията, която се състоя по Първа програма, може да разграничим две крайни позиции (естествено, че преувеличавам):
1. Който не ползва български думи и не пее италианските опери на български е родоотстъпник и съответно трябва да бъде наказан. 
2. Който не ползва чуждици е простак, не си дава сметка, че има нови езикови реалии (обозначими) без които езика не може да бъде обогатен и по този начин дърпа България към блатото.

Няма да задълбавам, кой какво казал, защото въобще това не ми е целта. Искам само да посоча, че е възможно и трето мнение, което да обедини тези крайности и да вземе ползи и от двете.

Вярно е, че непрекъснато се появяват нови езикови обозначими (езиковите "реалии") и за да може да си говорим за тях сме принудени да ползваме чуждите думи. За такива се сочат например смути, компютър, лаптоп, таблет. Смутито - не било нито нектар, нито сок, а смути... Как да ви го обясня по друг начин, това си е смути. Как да го кажем на български като просто няма такава дума?

Пък и какво толкова му е лошото да си пиеш смутито? Няма нищо смущаващо? Какво точно ни смущава при тези чуждици? Къде е проблемът? 

Проблемите са: 
1. снобизмът и охотата с която се приемат чуждите думи;
2. мързеливото и пасивно отношение към езика, не искаме да развием езика си, да го изучаваме и да го обогатим въз основа на това което е налично в различните диалекти. Много по-стилно е да пиеш "смути", отколкото "размешаче", което е същото. 

Това в никакъв случай не означава, че който каже "смути" мрази България, родоотстъпник е или пък трябва да бъде разстрелян. Не означава и че всяко ново обозначимо, трябва на всяка цена да му се измисли българска дума. От малко американски или патагонски думи няма да прегрешим толкова, важното е да се стремим да запазим оригиналността на българския език и да се отърсим от чуждопоклоннически страсти. Трябва да бъде по-стилно да ползваш нещо старо и забравено българско, отколкото нещо изтъркано и разпространено навсякъде.

Явно в това, че българското не е достатъчно модерно, се крие болката на професорите предложили закона. Те усещат някакъв проблем и смятат, че решението е в здравата ръка на един закон. Не и по никакъв начин. Необходима е промяна в мисленето, а законът само ще амбицира хората да ползват още чуждици и да пренебрегнат истинския проблем. Много по-добре ще направят ако посочат, кои думи да ползваме вместо чуждите. Да дават предложения, за да може пишещите - журналистите, писателите и даже учените, когато осъзнаят истинския проблем, да ползват готовите думи. 

А оперите на Верди, аз предпочитам на италиански, точно защото самобитността е толкова важна. Преведена на български операта не е същата, няма същото звучене, защото тя е мислена на италиански. Ако Верди и либретистите бяха работили на български е друг въпрос. Може да се насладя и на превода, но съм съгласен с един от събеседниците, че това е безмислена цензура. 

Ролята на едноклетъчните през Българското възраждане

Ако човек наблюдава внимателно езика, може да открие удивителни находки. Вижте думите чехълче, първаци, ресничести, камшичести, бозайници. Всички тези са научни имена измислени от българските биолози или може би обикновени българи. Те са решили да преведат латинските термини на български. Защо? Защо не са взели готовите латински имена? Учудващо е, че някои си е играл да измисля нови думи, след като днес ни учат, че за липсващите думи нямаме друг избор освен да копираме механично чуждите. Ако сме искали да вървим напред заедно с Европата и развития свят, трябвало да ползваме чуждите думи, които обозначават "новите реалии". (Има се предвид новите неща, които новите имена описват - новите обозначими). Нямало друг избор - или си културен и казваш думата на латински, английски и тн. или си прост.

А вижте, много преди езиковедите да се развихрят, на някой биолог му хрумнало да нарече Paramecium caudatum опашато чехълче вместо Парамециум кандатум или руското туфелька. Някой се сетил, че може да преведе Protozoa, първаци; Ciliata камшичести; Chlorophyceae - златисти водорасли, Mammalia - бозайници, вместо руското млекопитающи. Как пък растението Herniaria е кръстено изсиплвиче (от херния преведено на български изспиване, на руски грыжник сравни с руското грыжа - херния) е загадка. Кой го е превеждал? Защо на три езика имаме един и същ превод? Кой е оставил тази следа? Какъв е смисълът и има ли такъв? (1)

Защо са правени тези преводи? Може би са искали да направяте термините по-разбираеми за българите. На много езици на непосветените в биологията е трудно да разберат непонятните латински термини. Или, може би са искали тези думи да звучат естествено на български, може би са го направили просто за удобство. Каквато и да е причината, това е един малък пример, че дори да нямаме думата на български, може да си измислим нова.Единственото ограничение, което може да имаме е фантазията или липсата на фантазия. Във всеки от нас спи един езикотърсач, нужно е да го събудим за да направим живота по-интересен.

Всъщност знаете ли защо те са търсели български имена? Да сте чували за Възраждане? Всеки се чувствал творец на една нова епоха, възраждали са България. А днес много хора повтарят едни и същи тъпи мантри - "в България живот нема", "от Калотина на запад, си е друго" " ние сме най-крадливите" - последното се казва с горда усмивка! Ако си възвърнем поне малко от творческия дух на Възраждането ще ни дойдат много нови идеи как да преодолеем проблемите пред които сме изправени. Но и тук трябва да мислим и да търсим решения, повтарянето на чуждите думи няма да ни помогне. (Било то преносно, думи като гореизборените мантри или буквално думи като хай и гудбай).

-----------------------------------------------------
(1) Това което наричам загадка за думата изсипливче, за мен, се крие в следното: ако думата е преведена първо от латински на руски като грыжник, явно е, че някой руски ботаник е искал да предаде значението на руски. После българин го е превел по същия принцип на български самостоятелно от руснака или по същия принцип. Това обяснява нещата, но какво ако изсипливче и грыжник са диалектни думи, произлезли в народна езикова среда. Ако не са създадени от учени, а са създадени на село. От къде да търсим връзката от някакъв общ индоевропейски първообраз? Със сигурност подобни въпроси са разглеждани, изказвани са хипотези, но със сигурност не може да знаем никога. Само може да стигнем до извода, че имаме три самобитни думи изградени на един принцип на три различни езика.

The vladetel, who was prinuden или за изкуството да говориш на един език

Вече писах веднъж за Речника на стари и диалектни думи от Иван Танев Иванов, но от гледната точка на историческото езикознание.

Тук искам да обърна вниманието ви към този речник, като достоверен източник на истински и самобитни думи. Ето какво казва самият автор:

Въпреки че в миналото старобългарският език е играл такава международна роля, както латинския и гръцкия език, днес в България липсва интерес към запазване и утвърждаване на основите на неговия наследник - съвременния български език. Постепенно българският език се превръща в полумъртъв, примитивен език, годен да отрази само най-прости, битови отношения. Винаги, когато съвременните българи искат да изразят по-сложна мисъл или да обяснят по-сложни понятия и състояния, те използват чуждици, най-вече от латински, гръцки и английски. Липсват нови думи и понятия в българския език, които да са създадени на основата на оригиналния речник и словотворческите правила на българския език. 

Иванов много кратко и ясно описва основните проблеми, за които говорех в статията "В началото беше лакърдията".  А именно,
1. Търсенето на стари думи, осигурява приемственост между нашия език и този на прадедите ни (не се излагаме като някои преводачи на библията, които вместо "В началото беше словото" превеждали "В началото беше лакърдията".)
2. Заемките (нужните новозаети думи) могат да бъдат заменени със самобитни български съответствия, които много по-естествено и естетично да влязат в речта ни. (Разбира се, няма нужда от фанатични офанзиви, но опитът да го направим си заслужава.)

Ако вече ви е писнало да четете, помислете си нормално ли ви звучи на английски "the vladetel was forcefully prinuden to zarezhe his vladenie?" Не, естествено. Изкуството да говорим на един език се състои в това да изразяваме мислите си с наличния езиков материал. Това, че английският е до голяма степен съставен от френски думи е заварено положение за нас. Ние трябва да говорим на английски с това, което намираме и да се опитваме да използваме достатъчно голямото му богатство.

Същото се отнася и за българския - ето виждате и аз използвам в този текст много чужди думи. Някои са заемки, някои са чуждици, но те вече са наши чуждици и ги приемаме като наши. Защо трябва да загрозяваме езика с нови? Ако ще ползваме нови думи, защо не използваме това, което имаме, но вече сме забравили? Ето този речник, който неуморимият прабългарист предлага е страхотен източник на такива думи, които по всяка вероятност са изконно български, тоест те най-добре и най-благозвучно могат да се съчетаят с езика ни. Дори и някои от тях да са били чуждици и заемки преди 200 години, това не е от особено значение, защото ние днес ги откриваме като част от този език и трябва да се опитаме да ги използваме.

Как да ги използваме? Хващайте речника и търсете, пробвайте, опитвайте. И тези призиви са най-вече към тези, които пишат. Писателите и журналистите, пък и други. (Политиците са над тези неща.) Какво значи красив език? Хубав език? Всеки има субективно мнение, но според мен щом пишеш, трябва да се замислиш по този въпрос.

Селскостопанската лексика в централния балкански говор

На тази връзка може да четете един прекрасен анализ на селскостопанска лексика в централния балкански говор. Авторката е Василка Радева.(Българска диалектология, книга девета, София, 1979). (Замълчавам си за чуждиците в него, защото по ирония на съдбата те бъкат в много филоложки текстове.) 

За любителите на диалектни думи, направо отидете на стр. 92 (пдф 14), където са записани значенията на думите.

Споделям още тук, любимите ми селскостопански термини от централния балкански говор:

присОйе – място, което се огрява от слънцето
измитище – изтощена нива
гръмище – място в ливада, обрасло с храсти
зулАк – лошокачествено сено
пичинАк- зелен царевичен кочан за печене
купЕщина – купено животно

доц. Кочева: Диалектите не са на изчезване!

Въпреки че въобще не съм убеден в тава изказване, ще се радвам ако е истина. Това ще ни даде възможността да използваме за практически цели все още съществуващите диалекти. Например компютърните специалисти или еколозите могат да се посъветват с по-възрастните как да нарекат някакъв термин. Не се смейте! Народния език понякога е много по-точен от този на книжовниците (виж какво казва Вазов по въпроса). Вместо да се тъпчем с чуждици като невидели, по-добре да вземем нещо нашо, по-красиво и по-истинско. 

Точен и изразителен е народният изказ

Из "История на българския книжовен език" от Стоян Жерев, Валентин Станков и Ралица Цойнска. София, 1989. 

ИВАН ВАЗОВ (1850-1921)


     Ив. Вазов е един от най-значителните строители на съвременния български книжовен език. С разнообразното си творчество на талантлив поет и писател той участва активно в изграждането на езика ни, а като авторитетен творец влияе и за утвърждаването на някои езикови особености в книжовната практика.
......
......
......
     Вазов има значителен принос за обогатяване[то] на речника на съвременния български книжовен език. Писателят черпи лексикален материал главно от българската народна реч. Той се стреми да издири "хубави и изразителни" думи, употребявани в различни български диалекти. Вазов вижда в народната реч важен източник за обогатяване на книжовния език. В разговор с Иван Шишманов той споделя: "Нам ни трябват думи, които да изразяват полутонове. С тая цел аз въведох много народни думи в употреба. Например лъх е моя. Също и заник, и изгрев, и здрач, и чука, и усте (клисура). В новите ми стихотворения ще намериш много нови думи." Писателят търси народни думи и в речника на Н. Геров, и в Сборника за народни умотворения, и в речта на обикновени хора. В пътеписа "В недрата на Родопите" Вазов отбелязва:"Слънцето залязваше вече зад високия рът, изпречен като стена над Белово, отвъд реката. Това време тук се нарича "заник-слънце", прекрасен български термин, както и "изгрев-слънце", който другаде чух. Но пишущите братия никога не има дават достъп в литературния език, а ги заменят учено с километрическите и чужди на духа на българския език: "изгряването на слънцето" и "захождането на слънцето". Един господин, който превождаше в един български вестник романа "На рассвете" от Ежа, беше велемъдро предал това название с "при пукнуване на зората"!.. Въобще народът не обича проточеностите и грижливо ги избягва.  ... Той употребява дума призори вм. "пукване на зората", напън вм. "напъване" и пр. Нашите писатели трябва да изучават езика на техния език се дължат в много случаи колкото на безвкусието, толкова и на голямата им убогост (бедност, бел. моя КДРД) в знанието на езика, който тъй добре знае народът."
     Промените в обществения и културния живот след Осбождението довеждат до употреба на много чужди думи. Писателят е за разумно опазване [на] чистотата на българския книжовен език. Като се изказва против използване на ненужни чужди думи, той подкрепя необходимостта от някои заемки от други книжовни езици, особено от руски език: "Всяко нововъведение в живота ни влачи подире си рой чужди думи в езика и той, сиромахът, ги гълта, усвоява, обогатява се, оварварява се (става варварин, бел. моя КДРД). Научихме българина да си троши езика и задръстя паметта без нужда, направихме го да произнася: урна - не кутия, секция - не бива отдел, тротоар - плочник не е български! (тъй го чух от селяни) (думата "плочник" е българска и по всяка вероятност изкована от Вазов, бел. моя, КДРД), екскурзия вместо излет - чешка и сръбска дума, но хубава и на български... взехме руските: упрек (вместо укор, натякване), намеквам (!) (вместо загатвам, подхвърлям), прицелвам се вместо луча, меря... и стотина такива."
............................